Във френските социални мрежи се появи мемът „C’est Nicolas qui paie“ („Никола е този, който плаща“). Той все по-често съпътства новини за данъци, увеличаване на обезщетенията, социални разходи, щети, причинени от поредната демонстрация. Кореспондентът на „Комерсант“ във Франция ни разказва кой е Никола и защо плаща за всички Алексей Тарханов.
Никола е познато име. Някога той е бил „Малкият Никола“ – пакостлив ученически герой от книгите на Рене Госини и Жан-Жак Семпе (Le Petit Nicolas), живеещ безгрижен живот в уютна Франция. Днес Никола е пораснал, има работа, плаща си данъците, погасява заемите си, чисти боклука си, финансира пенсионната и социалната система. Вече пораснал, „Никола, който плаща“ започва да си задава въпроси. Защо именно той трябва да плаща за всичко? И къде е социалният договор, за който са му говорили в училище?
Френският модел на социална държава се основава на идеята за солидарност чрез преразпределение.
По-богатите подпомагат по-малко заможните, младите подпомагат възрастните хора. Това е „братството“ от френския девиз Liberté-Egalite-Fraternite. До неотдавна тази схема се възприемаше като справедлива, защото в нея участваха всички: днес плащаш, утре ще ти помогнат. Сега обаче тя работи по все по-асиметричен начин.
Никола е изумен да види как заплатата му се поглъща от данъци и социални вноски. Докато той плаща за пенсиите на възрастните, пенсионната система се реформира, възрастта за пенсиониране се отлага все повече и повече, а от пенсионерите се изискват все повече отстъпки. Той плаща за здравната система, но все по-трудно стига до лекар, защото френските лекари се посещават от хора, които никога през живота си не са работили за Франция. Никола покрива разходите на държавата за интегриране на имигранти, към които не принадлежи, и за субсидиране на губещи региони, в които никога не е бил и няма да бъде. Той плаща за помощи и обезщетения, до които самият той няма достъп. Плаща за държавно училище за всички – и в същото време за частно училище за децата си, защото в държавното училище шансът за достойно образование е по-малък.
В същото време собственият му стандарт на живот по-скоро се е понижил, отколкото повишил през последните десет години, особено като се имат предвид цените на жилищата, инфлацията и данъчната тежест.
Никола кви пей е самотник, който „държи системата“ със собствени усилия, но никой не представлява интересите му в нея.
Бедните са защитени от социални мерки, възрастните хора са числено и електорално значими, държавните служители са подкрепени от синдикатите. И всички френски Николаи не получават някакви специфични „плюсове“ от държавата, въпреки че финансират нейната устойчивост. От гледна точка на бюджетната социология това са т.нар. нетни платци, нетни донори. Техният дял в населението не е много голям, но те осигуряват баланса на системата.
Фигурата на Никола не е непременно антиимиграционна, антидържавна или антисоциална. Не става дума за политика в тесния смисъл на думата, а за структурни проблеми. Възмущението е насочено не толкова към конкретни групи в обществото – пенсионери, бежанци, професионално безработни, свръхбогати – а към самата структура на една система, в която солидарността е едностранна и прилича по-скоро на постоянно задължение да плащаш, без да знаеш дали ще получиш нещо в замяна. Именно Никола и подобните на него бяха смятани за ядрото на републиканска Франция: образовани, интегрирани данъкоплатци, които не са склонни към популизъм.
Промяната в обществените настроения е очевидна: мълчаливото мнозинство, дълго време смятано за бастион на републиканския консенсус, все по-често изразява разочарование, макар и по ироничен начин.
Днес те или потъват в апатия, или симпатизират на „необвързаните“ кандидати, или – за първи път през последните години – проявяват интерес към крайната десница, която е поела от комунистите реториката на „несправедливото разпределение“. Никола не протестира по улиците, но гласува по все по-малко предсказуем начин. Недоволството му не е идеологически обусловено, но е системно. Дразни го не толкова размерът на данъците, колкото несигурността на възвръщаемостта и липсата на усещане, че държавата действа в негов интерес.
„Никола плаща“ се разпространява: мемът е събрал над 55 хил. последователи (@NicolasQuiPaie), много сатирични акаунти. Хаштагът #JeSuisNicolas е символ на едно ново недоволство. За разлика от незабравимите „жълти жилетки“, Никола няма желание да излезе на улицата, не е структуриран в политиката, но е готов да изрази себе си чрез гласуване и обществена активност. Въпросът кой е той, защо плаща за всички и докога ще го прави, става все по-малко забавен, все по-сериозен. Карикатурният образ на Nicolas qui paie, иронизиращ несправедливостта на социалния модел, се оказва точен знак за нарастващото социално недоволство на младото и трудоспособно население на Франция.